Няма човек, който някога, по някакъв повод да не се е замислил за вечните неща: за Висша сила, за живота след смъртта, за предназначението на живота. Религиозното чувство у човека го подтиква да търси истината и Бога, да ги опознае и да ги живее.

Различните хора според тяхната културна среда, социална група, и религиозна принадлежност, изразяват своята духовност по определен начин. Въпреки обаче външните фактори, които влияят, вярата на човека си остава много лична, самия той избира в какво да вярва, и как и в каква дълбочина да изразява своята вяра.

Духовния път на всеки човек е различен. Някои от съвсем ранна възраст проявяват своята набожност, други в по-късна възраст се решават да се посветят на духовен подвиг. Едни като от веднъж се убеждават и посвещават, други за по дълъг период от време.

Съвременното общество, както и богословско-религиозни тенденции поставят на обсъждане въпросите за това: Що е истина? Има ли абсолютен авторитет за вяра и морал? Кой е Бог? Всичките ли религии водят до него.

Настоящата писмена работа ще се опита да проследи индивидуалния път на човека до Бога; кои са факторите които влияят; Има ли една и единствено правилна религия; Без значение ли е дали вярваш в Христос, Буда или Мохамед, за да подсигуриш спасение на безсмъртната си душа за вечността?

Толерантност без релативизъм

Личния религиозен избор и ориентация на всеки човек е съкровен. Свободната воля е суверена. Никой няма право да насажда по насилствен начин вяра или убеждения, които индивида не желае да приеме. Хората от едно изповедание, трябва да уважават вярата на хора от друго изповедание. В съвременното ни общество това е критерий за цивилизованост и напредък.

Толерантността и приемането на другия, обаче, трябва да има граници, особено що се касае до приемането на Висш авторитет, или ортодоксалност. Фалшивата толерантност гласи: “Аз съм си прав за себе си, ти си прав за тебе”; Човека е мерило за истина, за морал, за нравственост. Добро е това, което за него е добро.

Пост модернизма под влиянието на който живеем днес, насърчава приемането на отделните гледни точки, отхвърля абсолютите, също и висш авторитет. В религиозно отношение това влияние се отразява в твърдението, че всяка религия може да те доведе до Бога, дори, че не е нужно да принадлежиш към определено вероизповедание, за да си религиозен.

Например Бахайската вяра твърди, че всички религии водят до Бога. Нейния храм е с девет врати, които символизират деветте световни религии.

В академичните среди се изучават предмети като “сравнително религиознание”, които изучават различните религии, за да опознаят един бог. Пишещия тези редове попита преподавател, който застъпваше последния възглед дали вярва, че всички религии водят до Бога, на който му бе отговорено, че Бог е като Черни връх на Витоша, и че до него можеш да се изкачиш по различни пътища. Въпросният преподавател твърдеше че е християнин, и че опознаването на другите религии му помага да опознае християнската вяра.

Заключението, което може да се направи е, че твърде много неправилни учения и доктрини могат да ни бъдат предложени под булото на научността, модерността или толерантността.

Имайки предвид това, дори с риск да бъдем наречени крайни, ние трябва да проявяваме толерантност без релативизъм. Да поддържаме, че има една истина, един Бог, който е мерило и краен авторитет за всичко, и един път между Бога и човека, човека Христос Исус, така както ортодоксалното Християнство го представя.

Относно истината Пилат Понтийски е един събирателен образ на хората, които не приемат, че има една абсолютна истина. Исус му казва: “Аз за това дойдох на света, за да свидетелствам за истината”, Пилат се зачудва: “Що е истина?”, Исус отговаря на този въпрос: “Аз съм пътя, истината и живота”. Той е носител на истината и самия той я олицетворява.

На въпроса за истинската религия и единствения Бог, ап. Павел обяснява в противовес на претенциите за истинност на всички други религии и учения: “Прочее, относно яденето от идоложертвеното, знаем, че никакъв бог, изобразен от идол, няма на света, и че няма друг Бог освен един. Защото, ако и да има така наричани богове, било на небето или на земята, (както има много богове, и господари много), но за нас има само един Бог, Отец, от Когото е всичко, и ние за Него, и един Господ, Исус Христос, чрез Когото е всичко, и ние чрез Него” (1Кор. 8:4-6).

И единствения посредник между Бога и човека е Исус Христос. Той бе изпратен от Бог Отец да бъде спасител на света. Да изяви истинния Бог и да служи като мост между ония, които биха повярвали в неговото име и Своя Отец. Той е син Божий и син човешки. Богочовек. Допирната, свързваща точка между Бога и човека. Отново светия апостол потвърждава: “Има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус”. И още: “Чрез никой друг няма спасение; защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим”.

Никой друг не се разпна за греховете на света. Никой друг не проля драгоценната си кръв. Никой друг не умря и след това възкръсна. Единствено Християнството може да се похвали, че гроба на своя основател е празен. Че той е жив и днес и дава жива надежда за спасение.

От което следва, че не е достатъчно само да си добър и да вършиш добро. Това е една друга съвременна проповед, която може да говори за набожност, благочестие, но не допринася за спасението на човека.

Християнската вяра включва висока нравственост и морал, но това не е нейната същност. "Сатана не е против добрия морал, той е против това да се проповядва жертвата на кръста”. Тя (жертвата на кръста) трябва да е в основата. На кръста се изработи спасението, там се извърши изкуплението, там се плати цената. Пред кръста на Христос трябва да дойде грешника, да потърси прошка с покаятелни сълзи, за да получи прощение, душевен мир и живот вечен.

Факторите, които влияят върху търсенето на Бога

Вътрешната потребност от взаимоотношение, общуване с Твореца. Човекът е създаден, за да бъде близо до Бога. Да споделя неговия вътрешен живот, да го обича и да бъде обичан от Него. Човешкото сърце е празно без Бога. Тази нужда е вложена вътре и тя не може да бъде удовлетворена по друг начин. Блаженни Августин казва: “Неспокойна е душата ни, докато не намери покой в Тебе”, а премъдрия Соломон декларира: “Положил е и вечността в тяхното сърце” (Екл. 3:11).

Влиянието на хора с авторитет е от значение. Обикновено това са родители, близки роднини, учители, приятели. Ако едно дете расте в атмосфера на вяра, когато неговите майка и баща са вярващи, то от малко възприема духовните истини и знанието за Христос. Научава се да се моли и да пее духовни химни. Духовните практики, както и ходенето на църква става навик в неговия живот, от най-ранна възраст.

Кризисните моменти в човешкия живот са силен фактор. Когато се преживява тежка болест, катастрофа, загуба на близък човек, несъмнено предизвикват мисли за слабостта на човека, и за Висша сила, която ни управлява. Изпадналия в трудна ситуация прибягва до молитва за помощ, често отива в църква, или иска по някакъв начин да се отблагодари, че е преминал през изпитание – да направи курбан, да даде дарение, и др.

Повратна точка е нужно да има. Това е момент в който човека решава да се отрече от стария си живот и да тръгне в Божия път. Да приеме Христос като свой Спасител и Господ.

Словото Божие, Бог и вярата

Всяка религия има свои свещени книги, в които техните основатели и учители излагат ученията си и наставленията за живот.

В Християнството Библията е тази книга. Тя е Божието слово. Тя ни обяснява кой е Бог и какво трябва да направим, за да се спасим. Тя е жива духовна класика, защото е актуална и днес както е била преди хиляди години. Тя е книга, която като я чете някой с вяра написаното в нея оживява и става реалност в живота му.

Историята дава много древни и съвременни примери на хора, на които не им е било благовестено от друг човек, но само чрез четене на Библията са повярвали в Бога. В тяхното сърце е дошла вяра и те са се обърнали от идолите, за да служат на жив и истинен Бог (1Сол.1:9).

Има връзка между словото Божие, и вярата в Бога. В Рим. 10:17, се казва че “вярата идва от слушане, а слушането от Христовото слово”. Колкото повече време новоповярвалия го чете, толкова повече вярата му ще укрепва, тя е духовна храна за неговия дух, както насъщния хляб е храна за физическото му тяло.

В днешно време съществуват много организации и частни лица, които са се посветили на издаването и разпространяването на Библията. Тя е най-превежданата книга в света. С нея се поставя и началото на масовия печат, с първата печатна машина на Гутенберг.

Евангелизатори, библейски учители и църкви използват съвременните средствата за масова комуникация, за да разпространяват Библейското послание: чрез радио, сателитна телевизия и интернет то достига до почти всички краища на Земното кълбо, дори там където проповядването на християнството се забранява, помага на стотици и хиляди да намерят своя път до истинния Бог.

Християнския апологет Джеймс Сайър в своята книга “Защо изобщо да вярваме в нещо”, стр. 104, казва: “Евангелията нямат какъвто и да било заместител като източник на знания за Исус. Приканвам всеки мой читател да остави тази книга и да се обърне направо към тях. Те са не просто пълни с информация за Исус, те са завладяващи”.

Църквата като носител на истината

Църквата Христова е не само земна институция, тя е жив организъм, общност на единоверци. Нейната мисия е да проповядва истината и да я съхранява така, както й бе завещана от Христос и апостолите (1Тим. 3:15). В днешния студен и объркан свят тя се явява като пристан, като спасителен кораб.

Църквата продължава делото на Христос на земята. Преди да се възнесе Господ остави на своите ученици Великата заповед: “Идете прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух като ги учите да пазят всичко що ви съм заповядал” – Матей 28:19. Той им каза още: “Делата, които аз върша ще вършите и вие” – Йоан 14:12.

Киприян Картагенски (3в. след Р.Хр.), казва “Без църквата няма спасение”. Православните и католическите учители вземат това изявление, и го приспособяват към техните църкви. Те твърдят, че човек не може да се спаси по друг начин, освен ако стане член на тяхното изповедание. Протестанството от друга страна, набляга не толкова на църковната принадлежност, колкото на личната вяра на човека.

Без да противопоставяме двата възгледа, трябва да кажем че християнската църква, независимо от нейната деноминация, може да окаже огромно въздействие върху вярата на търсещия. В църквата той ще чуе за пръв път проповед, ще бъде поставен под благодатното въздействие на Светия Дух, ще се свърже със съмишленици, ще намери приятели, ще получи напътствия как да живее угоден живот за новото поприще.

Божие участие и човешко участие

Човек търси Бога и Бог търси човека. Търсенето е взаимно. Ап. Яков казва:“Приближавайте се при Бога и Той ще се приближава към вас” (4:8). Савската царица предприе дълго пътешествие, за да чуе Соломоновата мъдрост, и да му постави въпросите на живота си, на които той отговори с Божията мъдрост. Нейното пътешествие беше духовно търсене. В райската градина, след като човека съгреши, той се скри от Бога. Бог обаче го потърси с въпроса: “Къде си?”.

Бог е протегнал Своята ръка към търсещия грешник с изпращането на Своя син, да бъде Спасител на света. Изкуплението е подсигурено, то е извършено на кръста, когато страдащия Исус, изрече: “Свърши се”. Единственото изискване е човек да се покае и да вярва. Това е пасивната страна. Но човек трябва, и да упражнява своята вяра, в дела. Мартин Лутер не е харесвал посланието на Яков, защото то казва, че човек се спасява не само чрез вяра, но и чрез дела. Павел също говори за “изработване на спасението със страх и трепет”. Което не трябва да се разбира, че ние можем по някакъв начин да го заслужим. Човешкото участие е в неговото приемане и съхраняване, постоянстване в него. Затова спасението не е еднократен акт. Ние всеки ден се спасяваме.

Според Протестанстката традиция и по специално сред поддържниците на “трихотомията”, спасението има триизмерно състояние – в миналото, в настоящето и в бъдещето. Първото се реализира в момента на новорождението на духа, когато той бидейки мъртъв за Бога, се съединява с Него. Втория е настоящия, когато душата непрестанно се освещава, очиства от белезите на греховете, отърсва се от стария живот и се оподобява на Христос. Третия ще бъде в бъдещето, когато ще настъпи всеобщо възкресение, когато нашето тяло ще бъде прославено или окончателно спасено.

По отношение на греха: първото приложение на спасението ни избавя от последствията на греха, второто от неговата сила, третото от присъствието му. Първото и третото са Божие участие, във второто се изразява човешкото участие.

По време на Реформацията в църквата се задълбочава дискусията относно дълбочината на процеса на спасението, който се описва с термините Божие предопределение и Човешки избор. Жан Калвин въвежда пърата идея, която казва, че от Вечността Бог е определил, кои ще се спасят и кои ще бъдат погубени. Той има таен декрет. Т.е. ако той те е предопределил да се спасиш ти ще се спасиш. Този възглед снема отговорността от човека. Втория е развит от Яков Арминий, той казва, че в процеса на спасение, свободната воля на човека има значение, т.е. човека избира дали да приеме Бога или да го отхвърли, да повярва или да остане в неверие.

Когато мислим за мисията на Исус Христос, си спомняме, че всички събития от неговия живот бяха предречени от Старозаветните пророци. Неговото идване, раждането Му от девица, отхвърлянето Му, предаването Му на кръстна смърт, и възкресението Му, се изпълняват дословно по време на неговия престой на земята. Склонни сме да мислим, едва ли не, че Той следваше някакъв предварително написан сценарий, като в пиеса, от който нямаше право да се отклонява. Бог обаче не си играе като в театър. Да, Исус следваше всички негови наставления, но доброволно. Т.е. можеше да не отиде на кръста, можеше да не умре за греховете на света, но го направи и това беше велик акт на покорство. Той каза: “Ако може да ме отмине тази чаша да не я пия, но Твоята воля да бъде”, “Аз давам живота си доброволно, мога да го дам, мога и да не го дам”.

Подобно е и със спасението, Бог не ни счита като кукли на конци, които Той управлява от небето. Той ни е дал предписания и ние избираме да ги следваме или не. От създанието на света, Той е видял кои ще откликнат на неговата любяща покана, и ги е предопределил да се спасят. “Бог е предопределил онези, които ще изберат”. Тук отново имаме Божие действие и човешко участие.

Духовния живот в Ранната църква, илюстрира този принцип по един съвършен начин. Тя преживя експлозивно нарастване, като само за няколко дни хиляди се прибавиха.

В гл. 2:47, четем че “Господ прибавяше към Църквата, онези които се спасяваха”. Господ ги прибавяше, те се спасяваха.

Друг показателен пасаж е проповедта на Павел в синагогата на Антиохия Писидийска: “В следващата събота се събра почти целия град да чуят Божието слово. А юдеите като видяха множествата, изпълниха се от завист, опровергаваха това, което говореше Павел, и хулеха. Но Павел и Варнава говориха дързостно и рекоха: Нужно беше да се възвести първом на вас Божието учение, но понеже го отхвърляте и считате себе си недостойни за вечния живот, ето, обръщаме се към езичниците…….И езичниците, като слушаха това, радваха се, и славеха Божието учение; и повярваха всички, които бяха отредени за вечния живот” (гл.13:44-48).

От богопротивници до боголюбци

Мнозина са онези, които първоначално са отричали и хулели Бога и Христовото учение, но в последствие са го приемали и хващали ревностно. Бягането от Бога може да се яви и като един вид търсене.

В това отношение класически пример е апостол Павел. Той търсел Бога по свой начин. В строгото фарисейско учение, в стриктното спазване на правила и норми, но без присъствието на личния Бог. Мислейки, че принася угодна служба, като става гонител на “Новото учение”, той достига до крайност, като дори затварял и убивал последователите на Христа. И точно в една такава акция, когато той пътувал към Дамаск, на пътя му се явява Исус.

Драматично събитие със светлина от небето, и глас: “Аз съм Исус, когото ти гониш, …. срещу остен не се рита” (Деяния 26:14). Това беше неговата повратна точка. След свръхестествената среща с Господа, Савел не беше вече същия, (гонител и хулител), но се нарече Павел, ревностен проповедник на възкресението. От Бого-противник и богоборец, той се превърна в ревностен привърженик и боголюбец. На хора като Павел са им нужни по-големи доказателства за съществуването на Бог и неговата воля. На тях понеже “много им е било простено, те много обикват”.

По-лесно е за един окаян грешник да се обърне към Бога, отколкото един морален такъв, защото първия няма с какво да се похвали, но това което му остава е само дълбоко осъзнаване на своята същност и нужда, което много по-лесно го довежда до покаяние и вяра. Такива хора със същата страст, дори по-голяма както са служели на греха и нечестието, се привързват към светите неща, Бог и служение Нему.

Карл Барт казва: “Дори и с гръб, човек стои пред Бога”. Никой не може да избяга от Него. Един ден всеки ще застане пред Него да отговаря за неверието и делата си. Колко по блаженно е ако сега още Му се предадем и заживеем живота, който Му угажда, защото не е по-добре да Го срещнем в Гнева му.

Първия път Исус дойде не да съди света, но да спаси света, дойде като кротко агне, но втория път ще дойде като Лъвът от Юда, който ще съди, покорява и наказва.

Заключение

Бог е методичен учител, Който има различни начини да води отделния човек по пътя за дома. Неговия метод се характеризира с индивидуален подход, съпровождан с много любов и търпение.

Завършващия тези редове има своето собствено пътешествие, към откриване на Истината за Истинния Бог. Той нямаше драматични преживявания, фрапиращи кризисни моменти, но вярата дойде като нещо естествено, което осмисли и потвърди вече съществуваща нагласа и търсене.

На 19 години, по време на отбиване военната си служба, приех Христос за мой Спасител и Господ. Това стана в контекста на Евангелската църква. Преди това ходех в Православна църква, но там не срещнах Господ. Влияние върху мен оказаха един стар и един млад войник. Стария се молеше с мене, защото имах трудно новобранство, той ми обясни и основните духовни истини, а младия ме заведе за първи път на богослужение.

Беше през лятото на 1991г., в 3-та зала на НДК. Това беше времето, непосредствено след падането на комунизма, когато преживявахме духовно пробуждане. Залата беше препълнена, имаше над 3 хил. души. Впечатли ме тяхното пеене, и проповядването на пастора. Бях докоснат силно. В църквата истински повярвах и се посветих на Бога. Това стана много навременно в моя живот.

В църквата намерих много приятели, включих се в много духовни служения: тим за хваление, посещение на старчески домове, домашна група, пътуващ проповедник, помощник пастор, и др. В църквата срещнах своята съпруга, която ми роди син, когото кръстихме Божидар

Погледнато глобално повярването ми в Бога и присъединяването ми към неговата църква, промени коренно курса на моя живот. Къде ли щяха да бъда сега, ако това не беше станало? Това е прекрасен живот. Препоръчвам го на всеки човек.

Моля се Светия Дух да ми дава сили да устоявам в моето пътуване през тази земя, към небето, защото “който устои до край, той ще бъде спасен”.