През XIV век, Византия започва да отслабва, което води до масови нашествия в нейните земи на дългогодишните й врагове. Най-голямото й поражение е нанесено от войските на Османските турци, които постепенно стесняват нейната територия до столицата Константинопол с околностите й. Така на 29.05 1453г.¹ тя е завладяна с щурм от армията на Мохамед II, което превземане е последвано от варварско разграбване и унищожение на Християнските църкви и светини. Например, опустошен е катедралния храм “Света София” - разграбена е найната утвар и другите църковни принадлежности са приспособени за домашна употреба от поробителите, иконите са тъпкани с крака и изгаряни, изгорена е църковната библиотека, (за която се твърди, че притежавала ок. 120 000 манускрипта). Така, постепенно османската империя се установява на териториите на бившата Източна империя, като завладява страните на Балканския п-ов.

Отношение към християнството

Завладяването на България² от Османските турци не е просто един акт, а продължителен процес, който не може да се разглежда изолирано както от общия ход на турското завоевание, така и от вътрешнополитическата и международната обстановка на Балканите. Скоро след завладяването на християнските държави се повдига въпроса за административното и религиозно управление на поробените. Заедно с налагането на политическа власт, завоевателите постепенно се опитват да наложат и своята религия. Този общ стремеж е продиктуван най-вече от повеленията на Корана за Свята война “Джихат”, т.е. насилствено покоряване на неверниците (това са всички, които не са мюсюлмани, а най-вече християните) под знака на полумесеца - присъединяване към единствената (според тях) истинска вяра. Оттук и презрителното прозвище “гяур” - неверник, и “рая” - безправен народ. Започнала една неравноправна политика между християни и мюсюлмани. Всеки мохамеданин вярвал, че стои по-високо от който и да бил християнин.

Състоянието на поробеното население

Немюсюлманите били лишени от достъп до каквито и да било управленски и административни длъжности. Немюсюлманското население не можело да участва в армията. Съдебното свидетелство на трима немюсюлмани се обезсилвало от обратното твърдение на един мюсюлманин. Неравнопоставеноста на поробители и поробени се изразявало и в конкретната житейска практика. Със султанска заповед от 1631г., било забранено на немохамеданите да се обличат в копринени и атлазени дрехи, да носят самурени кожуси и калпаци, а жените им - фереджета от персийски плат. Султанът предписвал те да се обличат просто, та от облеклото и външния им вид да личи, че са “презрени и унижени”. Традиционната външна дискриминация на християните се изразявала още в забраната за раята да язди кон (в града), а ако язди при среща с мюсюлманин да слезе от коня и да го поздрави. Забрани имало по отношение на църковното строителство (църквите трябвало да бъдат ниски, вкопани в земята и без камбанарии)³. Тази политика на неравнопоставеност била прокарвана от всички институции на Османската държава. В пропагандата и утвърждаването на исляма участвали както видни теолози, така и обикновени чиновници и служители на Империята.

Друга политика на ислиамизиране били масовите изселвания, както и взимане на кръвен данък. Завладяването на нашите земи много често било съпроводено от масови изселвания. Българите били изселвани от родните си места и заселвани в райони с компактно турско население, напр. Мала Азия, Истанбул, и др., където далеч от бита, езика и културата на своя народ, те били принудени да се слеят с местното население и да усвоят техните бит и религия. Запазването на своята национална идентичност била трудна, дори невъзможна.

Турският хронист от XV век Сеадеддин съобщава: “При завземането на Чорлу, османските войски се сдобили с богата плячка и взели в плен чудно хубави момичета и момчета”⁴. Една системна практика, особено когато се вземали “еничари” - малки момченца⁵, които били отвеждани за военно обучение в казармите на Цариград и Одрин, след което били връщани по родните им места, вече като инструменти за политически гнет и религиозна асимилация.

Помюсюлманчването било систематично в продължение на много години⁶. За него се подбирали средства - от увещания и съблазън до най-грубо насилие. Два закона били показателни. 1) Всеки християнин може да се освободи от наказание, дори от смърт ако приеме исляма; 2) За всеки отстъпник от мюсюлманството или за неговите хулители се предвиждало смърт, която се отменя ако виновника се завърне към “правата вяра”. Един от изпитаните начини бил служебното облагодетелстване, което за да запазят някои права и свободи, християни се принуждавали да приемат исляма. Друг фактор бил и налаганите данъци, които били в натура, в пари, и в работа, които се плащали както на централната, така и на местната власт. В това отношение се облагодетелствали “правоверните”, за които имало специално облекчение. А данъчната тегоба на неправоверните била толкова голяма, че те почти се обричали на гладна смърт. Така Високата порта не целяла да Помохамеданчи целия народ, защото той бил ценен източник на средства. От друга страна и местното население оказвало съпротива на този процес с цел да се запази тяхната национална и религиозна идентичност. (Показателна е непреклонността на Балканджи Йово, който всичко би дал само не Хубава Яна на турска вяра). Една от най-ярките форми на съпротива било Хайдутството⁷, което давало сила на местното население, и показвало със своята дейност, че турския гнет не остава ненаказан.

При Сюлейман II, се предприема кампания за подобрение на състаянието на поданиците в Турската империя. Премахнат е данъка “харач” - военна повинност; Християните, които се връщат към Християнството вече не се наказвали със смърт. Указът “Хети Хемаюн” от 1856г. на Султан Абдул Аджид, приравнява правата на християните с тези на турските граждани. Животът, честа и имуществото са поставени под закрилата на закона; християните могат да учат навсякъде и да заемат административни длъжности. Тези закони обаче не са приложени, защото противоречат на Корана. Това е само на думи, за да се изгради имидж пред света, но не и на практика.

Отношение към църквата

Завладените народи не се третирали на етнически принцип, а на религиозни общности. България влизала в така наречения рум милет⁸. Тя била представена пред централната власт от патриарха на Цариградската патриаршия. Първият делегиран с такава власт патриарх бил Генадий Схоларис⁹, получил я от завоевателя на Константинопол - Султан Мехмет II Фатих. Патриархът се титулувал етнарх, той бил единствения институционален представител на покореното християнско население пред османската власт. Той, както и митрополитите и епископите се ползвали с редица привилегии в Империята, но били налагани с унизително високи данъци, които те трябвало да събират от местното население¹⁰. Така духовната власт се обърнала на политически инструмент и още един източник на средства¹¹. Въпреки привидната религиозна търпимост, по места състоянието на църковните сгради и вярващи било конщунствено. Често църкви били превръщани в джамии, строежа на православни храмове се разрешавало със Султански ферман, където това ставало, не се позволявало строеж в градските централни части или в близост до джамии, като сградата трябвало да бъде до нивото на земята, за да не се вижда отдалече; бил забранен и камбанения звън, поради което били въведени клепалата.

Заключение

От казаното по-горе можем да заключим, че с падането на България под Османско робство, започват тежки времена за Българската църква и за българския народ. Църквата, използвана за контрол и управление на местното население, подложена под големи данъци - не е била способна да се съсредоточи върху духовната си длъжност. От друга страна, населението е било подложено на масова ислямизация, тежки данъци, и гонения заради християнското си вероизповедание. Твърдението че БПЦ е единствения фактор, допринесъл за запазването на националната и религиозна идентичност на българите може да се оспорва, и в този ред на мисли, не трябва да се пропуска заслугата на самото население, което се е противопоставяло, кога явно, кога тайно на Имперската асимилационна политика.

Библиография:

1. Кернс, Стоянов, Златев, Християнството през вековете, Нов човек, С. 1998 г.

2. Гюзелев, В. История на България, Марин Дринов, С. 2000г.

3. Златев, К., Въведение в Източното Православие - курс, лекции, ОБФ към ВЕБИ, С. 2000г.

4. Тодорова, О., Православната църква и българите - XV-XVIII в., С. 1997г.

Бележки

1 Християнството през вековете - стр. 579

2 България е превзета края на XIV в., след падането на Търново - столицата на второто Българско царство.

3 История на България, стр. 102

4 Пак там, стр. 103

5 Събирането на деца било утвърдено със специален закон, и продължило чак до края на XVII век.

6 Изслямизирането на българи протича през целия период на османското владичество, но с различна интензивност. Познати са две основни форми - единично и масово.

7 Малки дружинки, (предимно от селяни), които се обединявали под ръковоството на свой воевода, чиито действия били по-скоро стихийни, отколкото масово организирани, но които създавали много проблеми на местната власт.

8 Или гръцко - православна общност

9 История на България, стр. 86

10 Това важело и за останалите Автокефални църкви

11 Данъкът пешкеш се плащал в знак на благодарност за духовно назначение, а Патриаршията трябвало да плаща ежегоден данък харадж.

Отношението на османците къмхристиянството и църквата (XV-XVIII век)